ДА СЕ ЗАКАЧИШ НА ВРАТА

Константин познава Свежен отдавна – идва при приятели, харесва селото и все мечтае за своя стара къща там. Но търсенето не върви: или са „оправени” до неузнаваемост, или съвсем рухнали. Един ден, на път за София, приятелите му се обаждат, че са намерили къща „точно като за него”. Той отказва, но любопитството го хваща в движение – спира, разглежда снимките и решава да се върне обратно.

Така стига до къща номер 39 от списъка на архитектурните паметници в селото. Сварва я разбита, в комина стърчи бръшлян, от пукнатините постоянно падат парчета, и по всичко личи, че по-лесният вариант е да скриеш старото под нови слоеве. Константин обаче избира обратното: нищо по къщата да не променя като замисъл, а само да се върне колкото може по-близо до първичния ѝ вид. За него детайлите по сградата са почеркът на времето – ако ги покриеш, след години хората ще гледат съвсем друга, подменена история.

Част от тази мисия е и покривът. Старите турски керемиди изчезват от Свежен, затова той ги „лови” откъдето може и реди покрива с приятел – нещо като лего за възрастни, в което половината части липсват. Работата е тежка, потна и мръсна, но на него му носи особено удовлетворение – завършил е антиквариат и приема тази къща като жив учебник и дипломна работа едновременно.

Константин не се уморява или отказва, напротив – скоро взима и втора къща, още по-разбита и още по-специална от първата – къщата на местен чорбаджия – Груд Орлов. Когато влиза в нея да я разгледа, раницата му се закача на вратата – за него това е ясен знак, че тази къща се нуждае от неговата отдадена грижа.