Случайна среща в Бояново
Дядо Веско живее в една от двете обитаеми къщи в село Бояново – почти обезлюдено село във Видинско, в посока към Кула.
След като едвам ни отърва от десетина кучета, които семейството държи, за да се пази от набези, а може би и от страха в пустите нощи, той реши да ни разведе наоколо и да ни покаже гледките.
Отсреща се вижда село Милчина Лъка – изглежда близо, но прекият път към него и мостът са се изгубили. Заобиколният път отнема 30 минути с кола. Всъщност едно време селото е било долу близо до реката, но постепенно жителите започнали да строят къщи все по-високо на двата бряга – така станали две съвсем отделени села.
В ранната пролет в Бояново се усеща приятно спокойствие, рядко наминава някой. Двамата възрастни жители се опитват да просъществуват, гледайки животни.
В съседните къщи следите от отишлите си хора ни карат пак да се замислим – защо биха напуснали едно хубаво село, родните си домове? През какви ли времена са минали хората – гонения, отчуждения, икономически кризи.
Къщи от различни стилове и периоди във вече обрасли дворове, наредени в продължение на пустата улица, свидетелстват за развитието на селото, което явно е било оживено в дълъг период от време. Тази кирпичена къща например е една от най-старите запазени, вероятно от края на XIXв.
По улиците тревата си расте – изглежда красиво, нали? Но много скоро ще избуи и ще превземе пространството, а едва ли ще има кой да я коси.
В дъното виждаме семейството на дядо Веско да изгарят шума – техният малък принос за поддръжка на улицата около къщата.
А ние търсим малките красиви знаци за завръщането на живота в селото също така усърдно, както и красивите малки детайли по олющените фасади. Вярваме, че срещата ни и разговорът са привнесли поне малко свежест в село Бояново.
Снимки и текст: Елена Стойчева и Георги Николов
