СРЕДИЩЕ В СТАРОТО СЕЛО

Розмари и Валентин търсят къща цели десет години. Обикалят България, виждат много красота, но „нашата” все я няма. Докато един ден, на връщане от лекция в Габрово, приятелка ѝ казва по телефона: „Вашето село е Старо Стефаново. Минете оттам.” Валю по-скоро би продължил направо към София, но желанието на Розмари надделява и двамата завиват към селото.

Има си ритуал – когато влезе в опустяла махала, Розмари брои до десет и чака да се появи баба с бастун. Този път обаче, още на „десет”, зад нея се обажда дядо: „О, момиче, къде отиваш?” „Търся си къща”, казва тя. „Ти ли? Ела.” Така стигат до кмета, а той – до една стара, почти рухнала къща. Розмари влиза и я познава от първата стъпка. „И къщата трябва да те познае”, казват старите хора. Точно това става – след седмица я купуват, а месец по-късно разбират, че е паметник на културата на около 160 години.

После идва истинският изпит. Майстори за такава къща почти няма – едни отказват, други гледат подозрително калта и гредореда. Минава година, после втора. Пари изтичат, нерви се опъват, появяват се черни мисли, разправии, онова тихо отчаяние „дали пък не сгрешихме”. Но за тях това не е само ремонт, а нещо много по-дълбоко – въпрос на душа, смелост и търпение.

Накрая се появяват двама братя – съвременни строители, свикнали на прави стени и нови материали, но с желание да се научат на старото. „Ако ме оставиш да се уча на твоята къща, аз ще я вдигна”, казва единият. Валю, без да е учил строителство, се оказва златната ръка на мястото – измисля как да направи старите сглобки и льоките, как да върнат камъка и кирпича на мястото им. Майсторите понякога спират работа и просто го наблюдават в захлас как се справя дори с най-сложните детайли.

„Казват, че дяволът е в детайла. Аз мисля, че Бог е там”, казва Розмари. Днес двамата живеят в тази възрожденска къща от камък, кал и паянт, която става и техен дом, и „Средище на българска памет” – отворена за всеки, който иска да се убеди, че да върнеш една стара къща към живот наистина е възможно.