Скалско

Скалско е село в Северна България, което се намира в община Дряново, област Габрово. Старото му име е Каяджик, с което е познато в книги и документи. 

Село Скалско е пълно с изненади, тайни и легенди. Най-интересните къщи, които открихме тук, се намират в самите краища на селото — диаметрално разположени една спрямо друга. Тоест – трябва да излезеш от главния път, да тръгнеш по тесните улички, за да видиш измежду шубраците  гордите осанки на тези изоставени къщи. Жълтата всъчност не беше.

В историята за Скалско се говори като град на предприемчиви строители (дюлгери), които основават първата по рода си процъфтяваща кредитно- потребителска  кооперация „Зидари”. Известните предприемачи-строители  на Скалско  рекламирали своята дейност и възможности в специални албуми, както в България и близките населени места, така и зад граница. 

Затова не е никак изненадващо, че тези стройни двуетажни къщи с аристократично излъчване, прецизни пропорции и овладяна фасадна композиция, (никак не-селски на вид ) ги намираме в Скалско.

Първият етаж обикновено е надземен, по-нисък и със стопанска функция. Изграден е от камък, измазан и с по-семпла декорация. Вторият етаж е по-висок и представителен — изпълнен с тухла, с по-богата пластика,по –големи прозорци ,а декоративните пиластри подчертават вертикално фасадно членение. Хоризонталното разделяне на двете нива  (важна характеристика за фасадната композиция) се подчертава от декоративен фриз.

Прави впечатление и разликата между фасадите — задните са значително по-семпли. При тях липсва декоративно членение и орнаментика, а мазилката е гладка и обобщена.

Като цяло декорацията на къщите в Скалско е сдържана, но много добре овладяна и балансирана – строга и елегантна за времето си. Мазилките са в пастелни, песъчливи тонове, сякаш в унисон с името на селото. Личат знания, вкус и увереност в изпълнението.

Както е видно от кадрите, в селото се срещат сгради от различни епохи, но нашият интерес бе насочен основно към сградите строени 20-те -30-те години на миналия век. На площада на селото стандартно намираме „обръч” от обществени сгради, отново строени по различно време , описани по-долу.

В книгата  по „История на село Скалско“ от Тодор Минчев пише следното :

„Строителството или както му казвали в миналото дюлгерлъкът бил основен занаят на мъжете в селото. Той се предавал от баща на син. Тъй като земята не могла да изхранва цялото семейство, мъжете били принудени да се данимават с дюлгерлък в други населени места, където работели „на гюлнюк”. За да припечелят повече пари, пък и да научат синовете си на занаят, те ги водели на работа със себе си след като завършат основно училище. Първоначално те чиракували , занаятът се усвоявал за няколко години. Стоителите били – задари, мазачи и майсторите на дървени покривни конструкции. До 1950 г занаятът бил сезонен, работел се от март,април до ноември….Строителните работници работели на групи под ръководството на майстори….През онова време по-„отраканите” строители държали изпити пред Занаятчийската камера, получавали майсторски свидетелства и ставали предприемачи. Каяджишките мастори и предприемачи строяли из Румъния и у нас жилищни сгради, училища, стопански постройки и други обекти. Тъй като преди Балканската война в България нямало много работа за строители, някои заминавали на гурбет дори в Америка. Такива били Пенчо Минев,Митьо Иванов,СЯро Донев,Тотю Халачев и Марин Стоев. На път за Америна на коръба”Титаник” потънал Стефан Донев.

Най-исвестните строителни предприемачи от селото били Минчо Гиргинов, Колю Димитров и Йордан Генчев.По това време те рекламирали своята дейност и възможности в специални албуми ….

Кооперация „Зидари” изиграла съществена роля в живота на селото.При закупуването на стоки от кооперативния магазин, купуваите от селото получавали купон, който им давал право на дивиденти от печалбата на кооперацията….На трудови начала и с подръчни средства била изградена ракиджийницата с шест големи казана, която работи и днес на десния бряг на Чикиковското дере, в близост до къщата на Минчо Гергинов.

През 1956 на общоселско събрание било решено да се изгради сграда Комбинат, в която да се настанят читалището, кметството ,пощата  и кооперацията.За осигуряване на място за строеж със средствата на кооперацията били закупени дядовите Сярови градини от техните собственици при условие, че те си запазват право на съответна част от сградата на комбината.”

Намерихме и най-впечатляващата къща в селото – триетажното имение на строителя-предприемач Минчо Гергинов.

От неговата автобиография и „рекламен“ портрет става ясно, че е изучавал строителство в Румъния и е работил там повече от 10 години. Заедно със своя екип дюлгери е участвал в изграждането на частни сгради в Пазарджик, както и на общински домове, прогимназии и църкви (по „История на село Скалско“ от Тодор Минчев). Не е изненадващо, че един толкова успешен строител е създал именно такава къща за себе си.

Мащабът и визията ѝ изобщо не отговарят на типичната представа за селска къща. След като успяхме да надникнем зад дувара, ни стана ясно следното – към улицата се вижда тясната фасада на три нива, докато към двора къщата е поне двойно по-дълга и се възприема като двуетажна заради наклона на терена.

Къщата е строена през 1925 г., както личи от надписа над балконската врата. Двете основни нива са визуално обединени чрез декоративни пиластри, които подчертават вертикалата и издължават силуета. Декоративните фризове акцентират върху триделното хоризонтално членене: стопански етаж- жилищни нива- покрив. Стрехата също е богато детайлирана с декоративни дървени елементи.

Конструкцията следва характерната за периода логика – каменна зидария в долните нива , а тухлена – за горния жилищен етаж и подпокривното пространство. Това ясно се доказва от една „сродница” на къщата, която открихме до площада на селото, останала без мазилка и декоративна украса.

Да споменем обаче и за мистерията, в която е „облечено” селото. Легендите разказват, че на територията му са скрити богатства от османско време. Така се появява и друг разпространен поминък — иманярството и версиите за успеха на някои от местните дюлгери стават две. Едната е техният труд, умения и професионализъм, а другата — че са открили част от заровените съдове с жълтици.

Снимки и текст: Надежда Сучева